Един от първите заселници в околността е Георги Христов Папаров, познат сред гърците от Анхиало (Поморие) като Папарос. Той се заселва през 1890 г. в местността „Сóката“, наема парцел, намиращ на равно отстояние от Бургас и Анхиало и построява там ханче. С годините Георги Папаров се замогва, но през 1914 г. бива жестоко убит от трима разбойници, които искат да го оберат. Дори след смъртта му, чак до 1929 г. селището на бежанците продължава да се нарича Папарос / Папурус (Мишев, 2003).

Сред най–уважаваните хора от заселниците, познати на сарафовлии като „основателите“, са Добри Попзахариев от Скопие, Симеон Христов Георгиев и Михаил Андреев Тадаръков от село Енеджия. Заселването на днешно Сарафово от бежанците започва около 1920 г. Местността е привлекателна с плодородните си черноземни почви, разположението си на море и близостта до Бургас и Поморие. Първите семейства се настаняват върху земята незаконно и започват да я обработват. Някои от тях се трудят в солниците или в мина Черно море. Гърците и останалите жители на Поморие не гледат с добро око на заселниците и до 1925 г. бежанците минават през редица трудности, докато официално биват оземлени с между 10 и 35 декара на семейство (Мишев, 2003).

Семействата започват да получават първите урегулирани парцели в края на 1922 г., като обикновено им се отреждат по около 3 декара. Към 1929 г. в Сарафово има 144 къщи: 108 на пишмянци, 34 на енеджийци и 6 на каваклийци. Повечето къщи са тип „шаронки“, по името на френския евреин Рене Шарон, който контролира отпускането на заетите за построяването им средства от Обществото на народите (Мишев, 2003). Сарафовлии били много трудолюбиви и почти всички успели да изплатят къщите си до 9 септември. След 9 септември неизплатените заеми били опростени. Къщите били еднотипни, три основни вида — от малки до по–големи. Пишмянският панагир бил на Атанасовден, а след това енеджийци го променили да бъде 40 дена след Великден — на Спасовден.

За периода 1919 – 1951 г. селището неколкократно сменя имената си: Сóката, Ново село, Младеново, Папарос, Соколово, Антимово, Сарафово, Ангелово. Решението селото да се кръсти Сарафово е взето през 1929 г. Името е избрано в знак на признателност към тогавашния ръководител на Главна дирекция по настаняване на бежанците — инж. Стоимен Сарафов. Пергаментовият свитък с протокола, с който е взето решението, е подписан, поставен в шише маслинов зехтин и заровен на метър под земята в специална каменна кухина на мястото на днешната нова училищна сграда (Мишев, 2003).

Инж. Стоимен Сарафов, братът на Кръстьо Сарафов, допринася много за водоснабдяването на Сарафово. По–рано водата в селото идвала откъм Лъка, където имало могила в близост до сегашното летище. Там водата се събирала и течала към селото. През 1929 г. след намирането на потенциален водоизточник за сарафовлии в землището на село Каблешково, инж. Сарафов успява да се споразумее, като в замяна на ползването на водоизточника, изгражда в Каблешково допълнителни чешми. На няколко места из Сарафово Дирекция на бежанците изгражда чешми. Водопроводът на Сарафово е тържествено открит през юли 1932 г. До края на четиридесетте години обаче в селото функционират единствено 8 обществени чешми и 2 водопойни в покрайнините. Дебитът не достига, а централна канализационна система липсва. Проблемите започват се разрешават едва след седемдесетте години (Мишев, 2003).

Летище Сарафово е дело на френската авиокомпания „Сидна“ (Еър Франс), която получава правото да го построи в местността Сóката. Община Анхиало се съгласява да отпусне 250 декара и първата копка е направена през 1927 г. България се договаря с Еър Франс летището да се обслужва от българи. Първият френски самолет каца през 1928 г. (Мишев, 2003).

Електрификацията и прокарването на радио и телефонна връзка в селото е продължителен процес, който започва през четиридесетте години на 20 век и продължава чак до седемдесетте. Сарафово е и едно от последните села, в които е открита поща.

​

Източници:

Из разказите на Мара Заманчева.

Мишев, Т. (2003). История на Сарафово 1913 – 1922 – 2002. София: Коректа.

​