Пишмянци били тихи и мирни хора, с чисти нрави, трудолюбиви, госоприемни и със здрави семейства. Скотовъдтсвото било силно застъпено — гледали се овце, кози, и едър рогат добитък, а от млякото се правело сирене и кашкавал. По време на турското робство, когато дойдел таксидаринът, за да събере данъка, мерел житото и отделял от него. Ако обаче храната не била достатъчна, за да се изхрани семейството, плащането се отлагало за следващата година (Мишев, 2003).

Планината на Пишмян се казвала Курудаг (суха планина). Всички говорели, че при калетата имало заровено имане и че сутрин, когато греело слънцето, идвало зара (отблясъци) от златото. Никой обаче не смеел да отиде и да копае, защото било строго забранено. Един ден в нива, близо до Голямото кале, намерили вкопан голям гюрнюк (пръстено гърне). В него имало скелет на младо момиче с много златни накити. Селяните предположили, че някой бил скрил преди много време момичето от турците, но то се задушило, докато стояло затворено.

По това време нямало банки и хората криели златото си в зидовете на къщите или го закопавали в земята. Момите носели по една златна дизия (наниз, гердан) на хорото, имали си златни гривни и у́шники (обеци), купени от Малкара, Кешан или Галиполи. Пишмянци ходели на коне до тези градове, за да пазаруват. Най–отдалеченият град бил Одрин, дотам се стигало на кон за 10 часа, а пътят до Галиполи бил между 4 и 6 часа. В Малкара живеели много арменци — те били добри търговци, продавали стоки за бита и накити за младите.
 

След Руско–турската война Берлинският договор от юли 1878 г. оставя Източна и Западна Тракия в пределите на Османската империя. В последствие се появява движението за съединяване на Княжество България с Източна Румелия, което завършва с успех през септември 1885 г. Съединението задвижва освободителните борби в Македония и Тракия. До 1912 г. под турска Тракия се разбира бившият Одрински вилает, разделен на шест санджака (окръга): Одрински, Лозенградски, Галиполски, Родостенски (където се намира Пишмян), Дедеагачски и Гюмурджински. По груби изчисления там живеят около 600 000 души, от които около 300 000 българи, 200 000 гърци и 100 000 арменци, гагаузи, евреи, арнаути, власи и цигани (Милетич, 1918).

Балканската война започва през 1912 г. и по–късно прераства в Междусъюзническата война. Българската армия превзема Одрин и напредва към Цариград. Армията достига на 80 км. от Цариград, когато предлагат на Фердинанд българският поход да спре дотам. Той обаче отказва. По това време турската армия заболява от холера и 52 000 души са поведени към остров, откъдето никой не се връща жив. Под напора на обединените сили на България, Сърбия, Гърция и Черна гора Османската империя бива принудена да подпише Лондонския мирен договор на 17 май 1913 г. По силата му империята губи своите европейски територии с изключение на Цариградския вилает и беломорските острови. Границата между Турция и България вече се простира по линията Енос–Мидия (Милетич, 1918).

Още преди подписването на Лондонския мирен договор обаче отношенията между съюзниците се обострят в дискусиите за разпределението на освободените земи. Сърбия и Гърция се включват в таен заговор, който цели да лиши България от голяма част от освободените земи с основно българско население. През пролетта на 1913 г. разногласията ескалират и на 16 юни 1913 г. избухва Междусъюзническата война, която завърша със загуба за България. Във войната се намесва Румъния и също завладява български територии. На 26 юли 1913 г. е подписан Букурещкия договор, който сериозно ощетява България. На свой ред турското правителство тихомълком започва масови гонения и безчинства над българското население в стремежа си да го прогони от пределите на Източна Тракия. Българите биват едновременно притиснати от турците и от гърците (Милетич, 1918). Пишмянци са първоначално изселени отвъд линията Енос–Мидия в селата Бозтепе и Тюркмен, които се намират близко едно до друго. Над 3 милиона декара земя и над 40 000 български имота остават във владение на турската държава (Козарова, 2007).

Българското население бива обезоръжено и прогонено към най–близката българска граница. Населението губи имотите си и в замяна не получава никакво обезщетение. Турските действия се пазят в тайна до последния момент. Най–тежко пострадва село Булгаркьой, чието население е най–многолюдно и заможно. Именно при определянето на границата Енос–Мидия се настоява изрично поне то да влезе в пределите на България. Определено е границата да минава едва на 4 км. югоизточно от него, а останалите села Теслим, Лизгар, Кадъкьой и Пишмян остават в Турция (Милетич, 1918).

През 1925 г. между България и Турция се сключва Ангорския договор, който гарантира собствеността на тракийските българи в Източна Тракия и Мала Азия. Според него, ако турската държава или други лица използват тези земи и имоти, то законните им собственици имат право да бъдат обезщетение. За целта българската държава трябва да представи в Анкара документацията, удостоверяваща собствеността. Оценените компенсации към 1927 г. възлизат на близо 1 млрд. долара. Дискусиите за отнетите имоти са подновени отново през 1998 г., но остават без резултат и до днес (Козарова, 2007). 

​

Източници:

Из разказите на Мара Заманчева.

Козарова, П. (2007). Източнотракийският имуществен проблем. София: Петекстон.
Милетич, Л. (1918). Разорението на тракийските българи през 1913 г. (1 изд,). София: Държавна печатница.
Мишев, Т. (2003). История на Сарафово 1913 – 1922 – 2002. София: Коректа.

​