Родът Заманчеви бил голям и заможен. Георги Заманчев (прадядото на Мара Н.) бил само на 8 години, а сестра му Гира — на 6 г., когато родителите му починали. За децата останала да се грижи баба им. Тогава Георги бил даден за чирак на арменско семейство в град Димотика. Това бил единственият начин да изучи занаят. Като малък помагал в кухнята и с пазара, а по–късно започнал работа в семейния магазин. Останал при арменците цели 20 г. Те били добронамерени и почтени хора и накрая му се отплатили, а той си построил къща и купил голямо стадо овце и кози. Докато работел в Димотика, се прибирал в Пишмян за Коледа и Великден. Там в продължение на три години си имал годеница — Стана и винаги ѝ носел подаръци. Тя обаче се залюбила с друго момче от селото — Чанто и по–късно се омъжила за него.

Когато годежът със Стана се развалил, Георги Заманчев се оженил за Стама от Кадъкьой (бивш чифлик на турчина Кокоза). Бащата на Стама и брат му били заможни, дошли от България, купили чифлика от Кокоза и основали селото, в което вече живеели семействата на турските работници. И двамата братя имали много деца, затова започнали да търсят зетьове и снахи от околните села. Стама била красива, добра стопанка, къщовница и много оправна жена. И двамата с Георги били много работливи и се разбирали добре. Дъщеря ѝ Мара Заманчева (бабата на Мара Н.) казвала „Моята майка беше кабъдаия.“, в смисъл на силна, смела. Тя била акушерката и лечителката в селото. Оправяла изкълчено и счупено. Шинирала с дъсчици, лекувала с билки.

Стама и Георги имали 9 деца: Димитър, Никола, Кера, Вълчо, Костадин, Стоян, Мара и още две дечица, които починали съвсем малки. Мара Заманчева била деветото дете. Когато тя се родила, големият ѝ брат Димитър вече бил женен и синът му Георги бил само с 20 дни по–голям от лелята. По това време българите в Турция били пълноправни поданици на държавата и не се водели със статут на роби. Имало обаче закон, че ако момчето не се ожени до навършване на 19 години, ще трябва да постъпи на турска служба за 9 години. Затова и повечето мъже се женели съвсем млади.

Веднъж Георги Заманчев заедно с още няколко по–заможни пишмянци отишлъл на поклонение в манастира Света гора (Атон). По това време жена му била бременна. Бременна била и жената на Атанас, друг чорбаджия от Пишмян. Тогава името „чорбаджия“ не било изпълнено с отрицателен смисъл и означавало не само богатство, но и интелигентност и работливост. Георги и Атанас си дали дума на поклонението, че ако бъдещите им деца са момче и момиче, щели да ги оженят. И така Вълчо (синът на Георги Заманчев) и Ангела (дъщерята на Атанас) били сгодени още преди да се родят. Това се случило около 1870 г. Когато децата пораснали, се оженили и по–късно заминали за Австралия, където се трудели и живели щастливо до старини. 

Заманчеви имали стада кози и овце в боровата гора край Пишмян (около 600 – 700 от вид). От тях турците всяка есен отвеждали по едно стадо като данък. За животните се грижели млади гърци от село Деведжия. Фамилията притежавала и мандра, в която работел друг грък — Йорго. Той почти бил отгледан при Заманчеви и отговарял за мандрата заедно с един от синовете на семейството — Стоян. Сиренето и кашкавала от мадрата се продавали в магазина на Димитър (най–големия син). Той имал единствения български магазин (бакалия) в Малкара. Димитър работел заедно със сина си Димо. Един следобед Димо останал сам в магазина. Пристигнали две турчета, харесали си нещо, но не искали да платят и започнали дразнят и да обиждат Димо. Той си падал кибритлия, отворил чекмеджето, извадил револвера на баща си и стрелял по едното от турчетата. Зарязал веднага бакалията и побягнал към Пишмян, където се скрил при овчарите до къшлата. Овчарите му давали храна към десетина дни. 

Мара Заманчева често казвала: „В Турция имаше ред и тертип.“ Турците веднага сложили пазватни да вардят пред магазина и когато Димитър се върнал, нищо не липсвало. Само една тенекия газ изтекла до половината, защото куршумът рикоширал в нея и я пробил. На другия ден на портата в Пишмян сложили бележка, на която пишело: „Тук живее Димо Заманчев, осъден на 101 години затвор.“ Кера, сестрата на Мара отишла и скъсала бележката, но турчинът написал нова. Тогава потърсили Марин Комитата за помощ. Той се отзовал, купил дърводелски сечива и заедно с Димо тръгнали пеш за Одрин, уж да търсят работа по строежите. Денем се криели и спели в храстите. Пристигнали в Одрин, отседнали в хотел и на другия ден отишли на гарата. Там срещнали група български момчета, които заминавали да учат дърводелство в Пловдив. Марин привикал едно от тях, спазарил се за документите му и се качил на влака заедно с Димо. Дал му документите, рекъл: „Честита ти България!“ и слязъл, а Димо продължил пътя си. От същия влак, но от друг вагон слязъл турчинът, който всъщност не бил убит, а само ранен в ръката и ходил на лечение в Истанбул. Двамата с Димо обаче не се видели. За услугата Марин получил 10 турски лири. Когато свършил поръчението, изпратил хабер на була си Стама: „Да кажете много здраве на наша була. И да ѝ кажете, че лошавите о́ра за лошаво време трябват.“ Була Стама пък рекла: „Да дойде сега и аз нему ръката ще му бакна (целуна)". След случката с турчина семейството вече се страхувало за живота на синовете си. Затова когато Вълчо напуснал Пишмян, се скрил в един кош за грозде и така го изкарали от селото. Другият брат Никола също заминал, а последният — Стоян, бил ранен от турците и починал от раните си на 21 г. Димитър се притеснил и разболял. Завели го на лечение в Цариград, но там той починал. Малко след това починала и жена му Маргарита. А от България Димо заминал за Америка. Там работил няколко години, замогнал се, сгодил се. В деня преди сватбата му обаче някой стрелял през прозореца и Димо паднал мъртъв пред очите годеницата си.

В Австралия трайно се установили трима братя — Никола, Вълчо и Костадин. Вълчо се прекръстил на Виктор Джорж и станал строителен предприемач. Той изучавал строителния занаят в Одрин. Когато заминал, вече бил женен за Ангела (дъщерята на Танашкията). Станало точно така, както било решено от родителите им. Постепенно състоянието му нараснало и отворил фабрика за обувки. Понастоящем рода на Заманчеви в Австралия наброява около 150 души.

На 5 октомври 1912 г. била обявена Балканската война, последвали я Междусъюзническата и Първата световна. Българите имали 350–хилядна армия, Сърбия — 175 хил., Гърция — 90 хил., Черна гора — 30 хил., а Турция — 400 хил. По време на войната били убити 100 хил. български войници. Дядо Деко, дядото на Мара Неделчева по бащина линия, се бил в Одрин. Било страшно и разказвал как в един момент се притаил и се помолил на Богородица да се върне при жена си и детето си: „Ако оцелея Господи, докато съм жив, ще правя курбан на Архангеловден.“ Той се завърнал благополучно и въпреки, че не били богати хора, докато дядото бил жив, всяка година на празника се събирал целия род на курбан. След смъртта на Деко чичото на Мара Н. продължил традицията. 

Мара Заманчева приютила останалите 5 деца на Димитър и се грижела за тях като майка, а те много я почитали. След Междусъюзническата война и загубите, които България понесла, баба Стама и дядо Георги били изселени в Тюркмен, а Мара заедно с децата на Димитър — в Бозтепе, където ги настанили в турски къщи. Скоро оттам минал Марин Комитата и рекъл на пишмянци: „Тръгвайте с мене, довечера ще минем границата и сме в България.“, но хората не се съгласили. Всичките им имоти и притежания били в Турция и искали да се върнат обратно по домовете си. Докато пишмянци се чудели какво да правят занапред, турските башибозуци започнали да ги нападат и да искат злато. Една вечер пишмянци успели да идат до селото си и да пренесат камбаната от църквата си. Съборили минарето на джамията и закачили камбаната. Дошли башибозуците и ги заразпитвали: „Кой закачи камбаната и кой събори минарето?“ Строили всички селяни да ги избиват. Едно младо момче — Георги Зюмбюлин, не разбрал какво питат турците, хукнал и взел да бие камбаната. а турците се подплашили, качили се на конете си и заминали. По това време в околностите имало две български чети, които защитавали българите. Четите били на Русе Славов и на Атанас Маджаров. Русе Славов бил по това време на 29 години, родом от Нова Загора. Следял активно дейността на Македонското движение и желаел да вземе участие. След обявяването на войната събрал чета от 24 души и преминал турската граница. По–късно четата вече наброявала 50 души. Димитър Маджаров, тогава на 30 години, бил родом от село Мерхамли (Софлийско), участвал в революционното движение в Одринско и по–късно също оглавил чета, достигнала 40 души, която обикаляла района на Софлийско и Дедеагачско и била в постоянна връзка с Русе Славов (Милетич, 1918).

От турските набези най–много пострадало село Булгаркьой. Турците разгласили, че то е останало българска територия и всички можело да занесат жито и покъщнина при своите конакчии. Даже разлепили по кафенетата обявлението. Заповедта била от българското правителство и дошла на 29 – 30 юни, разпечатана на български, турски и гръцки (Милетич, 1918). Всички българи от околните села започнали да носят там имането си без да подозират какво ги очаква. На 2 юли в Булгаркьой пристигнали няколко турски кавалеристи и тръгнал слух, че се задава турска войска. Турците издали заповед всички мъже да явят на Бойдиновия мост за важно съобщение. Начело с Кадри бей, преговаряли на френски с Ламбо Мърдев, директора на българското училище. Ламбо предупредил Кадри бей, че Европа щяла да се намеси, ако турците посегнели на българското население. Кадри обаче изпълнявал заповеди. На 6 юли турците се престорили, че напускат селото, но през нощта се завърнали. На 7 юли българите, общо 350 души, били събрани. Всички били разстреляни, спасили се само 8 души. Един от първите убити бил Ламбо Мърдев, чиито тленни останки били разнасяне и околните селища за всяване на страх у българското население (Мишев, 2003). Сред малкото оцелели бил Георги Костадинов, който бил поп от селото. Предупредил го турски войник, докато отивал към уреченото място: „Папаз ефенди, бягай, защото след малко ще ви избият.“ В това време Георги вървял край реката. Като чул тези думи, започнал да развива пояса си, уж че ще използва храстите по нужда. Свърнал в храсталака и оттам тръгнал обратно по реката и избягал. Жена му и децата му също се спасили. Другият поп на селото обаче, Павел Николов (на 60 г.), бил убит заедно с цялото му семейство. На този ден се състояло голямо разграбване, палежи и жестокости.

След този случай пишмянци решили да идат в Кешан и да се теслимят (да се предадат доброволно). Мислели да кажат: „Ние не сме направили нищо лошо. Искаме да се върнем по домовете си. Толкова години сме живели заедно, искаме да живеем и за в бъдеще.“ Офицерът, който ги посрещнал в Кешан, познавал Димитър от времето, когато работел у тях като малък. Турчинът се завайкал: „Ой, бизим Димитре, бизим Димитре...“, чудел се какво да направи в тази ситуация, защото положението било много сериозно. Изпратил ги към Галиполи с охрана. Онбашията (човек, който командвал 10 души турци) бил арменец и не позволявал турците да закачат жените. Той разговарял с Георги Заманчев на арменски, вървели един до друг, а с тях вървяла и Мара Заманчева с децата на брат си: Димитър, Костадин, Стоян, Петкана, Керка и малкия Мишльо. По–големите братя Никола и Въльо вече били заминали за Австралия.

От Кешан до Галиполи пишмянци пътували пеш дни наред, гладни и жадни. От нивите берели жито и го давали на децата. Минал един грък с каруца круши за продан. Онбашията платил крушите на гърка и му казал да раздаде на всички по 2 – 3 круши. От пътя обувките на бежанците се скъсали и краката им се разранили и станали целите в пъшкули (мехури). Овръзвали им парцали, за да не ги боли. Стигнали едно село, в която баба Стама имала приятелка–туркиня от детските години. Помолили семейството да ги пусне да се сбогуват. Туркинята сипала боб да ги гости, но преди още да хапнат, турците казали: „Юруш!“ и всички отново тръгнали. На прощаване туркинята, им рекла: „Бягайте към България. Тука башибозукът ще ви избие за една вечер. (…) Нито ние сме виновни, нито вие сте виновни. Кьоролсун падишахлар.“ (Тези, които запалиха войната, са виновни, да окьоравеят дано.) 

Когато стигнали Галиполи, булгаркевките вече били там. Като ги видели, надали плач до небето. Там останали няколко дни. Местното население им дало малко храна. Една гъркиня занесла на жените топ тъкано платно, за да си ушият по една риза, защото от дрехите им вече висели парцали. Дала игли, конци и баба Мара цял живот я споменавала с дорбро и благославяла. Прехвърлили ги на отсрещния бряг в азиатската част с намерение да ги потурчат (Проф. Милетич пише, че са били в село Чардак). Жените започнали да ходят на гроздобер, за да се прехранват. Когато ги питали какви са, казвали, че били гъркини. Накрая дошла една учителка с годеника си и започнала да ги разпитва. Излязъл Димитър и казал: „Не сме гърци, ние сме чисти българи и искаме да идем в България.“ Тогава учителката и годеникът ѝ се свързали с италианския консул и с негово съдействие бил изпратен корабът „Кирил“, с който заминали за България. Към 40 – 50 семейства пристигнали във Варна на 8 август 1913 г. Там настанили бежанците в аквариума, където преди това държали сол. Подовете били циментови, а от стените течала вода и било много студено. Починали 65 деца, сред които и Мишльо (бил само на 3 години), починали и много възрастни хора. Оцелелите по-късно заминали за Шумен, след това се преместили в Стара Загора. Там също имало много бежанци, сред които и булгаркевци. Докато живеели в Стара Загора, баба Стама починала, а дядо Георги вече бил много възрастен. Живеели в една паянтова къщичка от една стая и салонче, а вратата не се заключвала. Подпирали я с едно дърво, за да я затварят. Къщата била на две момчета–сирачета, които им я дали, за да я пазят. 

​

Източници:

Из разказите на Мара Заманчева.

Милетич, Л. (1918). Разорението на тракийските българи през 1913 г. (1 изд,). София: Държавна печатница.
Мишев, Т. (2003). История на Сарафово 1913 – 1922 – 2002. София: Коректа.

​