Камен Михов Граматиков бил от род на образовани хора. Завършил гръцко училище, владеел писмено и говоримо гръцки и турски. Мара Н. си го спомня като най–търпеливия човек, когото някога е познавала, и като най–добрия дядо. Той никога не повишавал тон и с жена си никога не се карали.

На 20 г. Камен отишъл в Родосто (Текирдаг), за да учи занаят и да стане терзия в работилницата на Вълчо, където шиели дрехи за турските аскери. Там прекарал 8 г. и семейството го харесало за зет. Те имали една щерка, малко глезена, която все я боляла главата. Като започнела да се преструва, братята ѝ впрягали файтона и я разхождали из града, докато се успокояла. Семейството изплатило на Камен голяма сума пари, когато приключил чиракуването, и се надявали той да вземе дъщеря им за жена. С парите обаче Камен си построил къща с дюкян в Пишмян и повече не стъпил в Текирдаг. Мислел си: „Какво ще я правя тази жена в Пишмян? Тука няма файтони, а и трябва да се работи.“ Около 1908 г. се сгодил и оженил за Мара Заманчева. Тя имала анемия и също я боляло от време на време главата, така че тя често си мислела: „Тоя моя мъж му било писано жена му да я боли глава.“ Камен и Мара имали син — Димитър, който починал на годинка и половина. Мара плакала много и тогава големият ѝ брат Димитър, който имал десет деца, ѝ дал най–малкото — Михо (Михаил), за да го гледа. И Михо обаче починал, докато били във Варна.

Започнала Първата световна война. България се включила в нея през 1915 г. и се била срещу Русия заедно с Германия и Турция. По това време Камен Граматиков бил мобилизиран и изпратен на фронта. Той не бил агресивен човек, не можел и пиле да заколи и за да не убие някого, затварял си очите и стрелял във въздуха. Видял го командирът и го извикал настрани: „Абе ти защо не стреляш по хора, а стреляш във въздуха?“ А Камен, който като останалите пишмянци не знаел да лъже, отговорил: „Този човек там отсреща не го познавам. На мен не ми е направил нищо лошо. Може да има жена и деца… да не му оставя децата сираци.“ Тогава командирът го изпратил в кухняята и Камен изкарал войната като готвач, но бил много щастлив, задето не трябвало да убива хора. 

По това време Мара занесла скътаното от Пишмян злато в банката, защото там обещавали голяма лихва. Повечето бежанци се подлъгали като нея. Когато Камен се върнал от фронта, от златото вече не било останало нищо, защото инфлацията го била изяла. В края на войната България била от страната на губещите и ѝ се наложило да изплати тежки репарации на победителите, изгубила и много територии. По време на войната Мара работела в интендантството в Стара Загора. Шиела дрехи и чували за фронта, а за да не гладуват децата, ги дала чирачета. На малките, които още не можели да работят, давали по четвъртинка хляб на ден. През лятото булгаркевките, които работели по бахчите, получавали по една престилка зарзават за вкъщи. Когато минавали край Мара, ѝ давали по малко зарзават. В продължение на години не вкусили месо.

Камен се върнал от фронта болен от испански грип. Останал на легло цял месец почти в безсъзнание, но накрая оздравял. Мара, мъничка, слабичка, но много силна, била до него неотлъчно. Малката Керка обаче се заразила и скоро починала. От глад и мизерия това слабичко дете не могло да издържи. Испанският грип отнел живота и на много други хора.

След Първата световна война войниците бежанци били изпратени по новите земи в Гърция. Граматикови отишли в Субашкьой. Камен купил, кон, каруца и ябълки, за да прави търговия по околните села. Той бил честен търговец, не го бивало да лъже и мами, пък и всички били бедни, затова не спечелил много от търговията. На 22 февруари 1920 г. се родила майката на Мара Н. Кръстили я Стамка, на баба Стама. В това време гърците от островите започнали да нападат селата, да ги ограбват и опожаряват. Идвали с лодки на брега, грабели, убивали и Граматикови решили да се приберат обратно в България. Стамка била само на 20 дни. Качили се на каруцата и тръгнали към Свиленград (Мустафа паша). Камен бил назаначен за стражар в Поморие. Там имал добра заплата, но работил само 2 – 3 месеца и рекъл: „Тази работа не е за мене.“ Бил добър човек и си имал принципи. Нищо не можело да го накара да отстъпи от тях. Напуснал и този път се заселили в село Чавдарлък (Ръжица – ръжена нива / ливада). Баба Мара винаги искала да се върне в Стара Загора, за да посети гроба на майка си и баща си, но така и не успяла.

През 1928 г. станало голямо земетресение в Чирпанско и много домове били разрушени. Вълчо (вече Виктор Джордж) събрал голяма сума пари от българите в Австралия и ги изпратил в България в помощ на Чирпанско, за да могат хората да възстановят къщите си. От този момент започнала кореспонденция с цар Борис III, която продължила до смъртта на царя. Когато двама от синовете на Вълчо — Том и Джим, пристигнали в България, за да си търсят булки, били приети в двореца. Те носели подаръци за царската ботаническа и зоологическата градина — животни и растения. Мара Заманчева разказвала: „Чак пратиха една птица, която кърмела малките си. Млякото течало като чезийка.“ Вероятно ставало дума за птицечовка. 

Мара и Камен живели в Чавдарлък до 1928 г. На Великден 1928 г. Мара Заманчева дошла в Сарафово, което тогава се казвало Папурус (Папарос). На мястото на селото имало само едно ханче и няколко къщи на пишмянци, енеджици и каваклийци. Баба Мара си спомняла: „Весело, всички голи и боси. О̀ро се играе думан–думанъ. Цигулярат Димо свири с рилата.“ Когато баба Мара научила, че в Папарос се продава един дюкян в центъра, веднага дала капаро и направила пазарлъка. Като се върнала в Чавдарлък, рекла на дядо Камен: „Яз направих пазарлък за един дюкян в Папарос. Ако сме далеко от селото, да не сме далеко от селяните.“ Камен се съгласил и отишли в Папарос. Към 1944 г. дюкянът бил една от трите кръчми в Сарафово, които играели ролята на обществени заведения и магазини за хранителни стоки. 2–3 години по–рано кръчмата на Камен дори помещавала избирателната секция по време на изборите. След 9 септември 1944 г. с идването на новата власт започнала вълна от репресии спрямо собствениците на кръчми под претекст за ограничаване на пиянството. След 1949 г. заведенията били окончателно одържавени и превърнати в административни или търговски помещения. Едва след 1989 г. наследниците на някогашните собственици започнали да реституират национализираните имоти (Мишев, 2003).

Когато Костадин се връщал от Австралия оставал за по месец в Париж и ходел на театър, изложби, купувал подаръци. После си идвал в България и разказвал на сестра си за всичките чудеса, а Мара ги преразказвала на своите деца и внуци. Тя често събирала вечер децата около себе: „Я́лате, дяца, да ви прѝкажа за Пишмян.“ С нея си отишло едно огромно духовно богатство. Тя знаела много песни, имала бистър ум и била сладкодумен разказвач. Често казвала „И срещу цар да ме турят и на царя тук джувап ще дам.“ (ще има какво да му кажа). Мара изглеждала слабичка и болнава, но въпреки това винаги работела усърдно. Все си мислела, че щяла да умре млада. Затова оженила дъщеря си още на 16 г., за да успеела да види внуци. Баба Мара обаче доживяла до 97 г. без да вземе каквото и да е лекарство. Когато била на 92 г., я попитали: „Твои ли са зъбите в устати ти?“, а тя отговорила: „Мои са. Като са в мойте уста, да ня́ са чужди?“. Сутрин бабата и дядото ставали в 4 ч., до 6 ч. вече печката горяла, кравата била издоена и млякото било сварено, а парената или троената каша — готова. Приготвяли също тирит, домашна юфка, пържени филийки, трахана и всичко било много вкусно. Имало домашно масло и мас, липов чай с домашна, прошарена с месо сланина. Мара Н. казва, че научила тайната на дълголетието от своята баба: да се яде малко. Баба Мара не обичала сладко. Което не обичала, не го ядяла. Не ядяла боб и зеле, защото казвала, че от тях ѝ се въртяла главата. Хапвала малко и се движела много. Дребничка, но пъргава и упорита, винаги успявала да свърши всичко и никога не се спирала, а постоянно обгрижвала цялата фамилия. Все била заета да готви, да преде, да копае, да тъче, да прави зимнина. Рядко казвала: „Ще са ва́лна малко“ (да починела малко, когато била уморена) и пак започвала да шета. Тогава жените били много заети. Всичко перели на ръка, готвели, приготвяли юфката, булгура, зимнината и ошава за зимата. Данъците винаги плащали в срок — „да се крепи тавъ държава“, казвала баба Мара.

​

Мара и Камен пристигнали в България през 1913 г., но били оземени чак през 1935 г. Дали им 35 декара земя и Мара веднага засадила 10 декара с бадеми от ядки: два реда лозе, един ред бадеми. Дръвчетата раждали обилно след десетата година и семейството събирало цели чували с ядки. Продавали ги на арменците, а двата горчиви бадема берели отделно, тъй като те се продавали по–скъпо. В кооперацията влезли през 1951 г. и оттам накарали бащата на Мара Н. да изсече бадемите. Няколко години семейството горило дръвчета, които можели още дълго да раждат. В двора на къщата си имали два нара — един сладък и един кисел. Баба Мара сушала корите и ги раздавала като лек за разстройство и паразити.

​

Семейството празнувало всички празници по стар стил. През 1967 г. обаче сменили календара и някои празници съвпаднали с католическите. Славяните (руснаци, сърби, македонци и др.) по принцип празнували Рождество на 6 януари, но по нов стил вече се празнувало на 24 декември. На стената у дома имали голяма икона — Исус на разпятието. Когато един ден дошъл деверът на Мара Н., който бил подполковник в гранични войски навремето, мъжът с половин уста поискал да махнат иконата. Мара помолила баба си да я свалят, докато си тръгне гостът, но бабата се обърнала и рекла: „На мойта къща на дувара, каквото ѝща, това ще туря!“ и иконата останала. Вечерта деверът седнал точно срещу иконата и през цялото време се споглеждали с Мариния мъж, но нищо не посмели да кажат. 

​

Баба Мара и дядо Камен били неизменни като десетте божи заповеди. Имали си тяхна вяра и човещина и не отстъпили и в най–тежките времена. Когато се говорело за нещо недобро, което някой е направил, баба Мара казвала: „От нас да е далеко!“ или „Да спи зло под камък!“ и вече не споменавали темата или човека. Над децата и внуците си треперела и бдяла като орлица. Разказвала им приказки на български и турски. Често им разказвала за Тахир и Зухрем, за Настрадин ходжа и Хитър Петър. Винаги обаче приказките били с добър край, никога не говорела за страшни неща или за болести. Възпитавала децата с добро: „със олум, със кузум“. Разказвала за Турция, където било нейното родно място, и мечтаела някой ден да се върне там.

​

Източници:

Из разказите на Мара Заманчева.

Мишев, Т. (2003). История на Сарафово 1913 – 1922 – 2002. София: Коректа.

​